Легендата за Златния череп

В малка гора недалеч от  вълшебния свят на еднорозите,живели осем  джуджета.Всяка сутрин нашите малки приятели имали ритуал,с който се грижили гората на еднорозите да остане скрита от човешкия свят.

Ще ви запозная с тях поимено.

Най-голямото джудже по възраст  се казвало Срамежливко-характерно за него били големите му черни очи,леко гърбавият нос и широката му усмивка.

Срамежливко бил и един от най-умните в цялата група.От сутрин до вечер,той обичал да разказва приказки.Неговият талант се състоял в това,че бил добър оратор,добър слушател и много добро джудже.Сърцето му било изпълнено с любов и нямало място за злоба и ненавист.

Второто по възраст джудже се казвал Смелчага.Той обичал да се състезава,владеел до съвършенство всички бойни умения.Бил едър,с широки плещи,буйна черна коса с леки къдрици.Обичал да се бие,но само ако е предизвикан.Бил едно от най-смелите джуджета раждали се някога.Талантът му се състоял в това,че имал бързи движения и усет за победа.

Третото джудже се казвало Усмивко.Усмивко бил вечно засмян,както се предполага и от неговото име.Дори,когато спял усмивката не падала от лицето му.Усмивчо имал руса коса,малки присвити очички и едва забележима тръпчинка на дясната страна на устата му.

Обичал да внася малка доза щастие у всеки един,който го познавал.Усмивко вярвал,че ако всички се усмихват толкова широко и искрено като него,светът ще бъде едно по добро място за живеене.Това бил и негов талант,да превръща и хората и мистичните създания от намръщени и сърдити в усмихнати.

Четвъртото джудже се казвало Веселяшко.И той като Усмивко,обичал да бъде засмян.Разликата била в това,че Веселяшко се смеел с глас и разказвал вицове,правил забавни номера на останалите джуджета и се стремял никога да на им е скучно.Веселяшко бил с тъмна кожа,гологлав и с леко присвити очи,които понякога му придавали учуден и забавен вид.Неговият талант бил в комедията.Всичко,което кажел или направел се приемало за шега.

Петото джудже се казвало Сърдитко.Едно от най-сърдитите и вечно намръщени джуджета.Дори Веселяшко и Усмивко не можели да променят нацупения  му вид.Сърдитко намирал всичко за дразнещо.Вечно се оплаквал,не спирал да мърмори,дразнел се дори и от движението на мравките.Винаги казвал,че ги чува,когато се движат в група или по единично.Сърдитко имал сериозно изражение на лицето,големите му устни и изразителният му поглед,стоели в едно и също положение като замръзнали.Веждите му били гъсти и гарваново черни,почти закриващи очите му.Това придавало на вида му още по сериозен и сърдит вид.Талантът на Сърдитко бил в това,че можел да превърне всеки от  щастлив и усмихнат,в намръщен и зловещ.Той не бил лошо джудже,просто не знаел как да бъде щастлив и усмихнат.

Шестото джудже се казвало Чистач.Както може би се досещате,обичал реда и чистотата.Ядосвал се всеки път,когато нещо не било на мястото му,не обичал мръсотията и чистил постоянно.Той самият имал спретнат вид,винаги бил облечен в костюм,дори пижамата му имала елегантен и безупречен вид.Талантът на чистач бил в организацията.Неговата педантичност винаги успявала да бъде от полза за околните.

Седмото джудже носело името Смръдливко.То мразело да се къпе. Доста често се налагало  Чистач насила да го вкарва в банята,за да измие от него всяка мръсотия полепнала се по тялото му.Смръдливко обичал да се цапа.Не обичал да чисти и до леглото му винаги имало някаква развалена храна.За него било удоволствие,когато наоколо е пълен хаус.Не си перял дрехите,прибягвал до това само ако вече те променяли цвета си до такава степен,че и той самият забравял какъв е.Талантът на Смръдливко бил в това,че дори в пълна неразбория около него успявал за по малко от три секунди да намира всичко,което се наложи.

Осмото джудже се казвало Работливка.Обичала да се труди,грижила се да изкарва по голямата част от прехраната на останалите седем.Била и единственото джудже-жена,което я направило и началник на всички останали.Работливка била много дружелюбна,с дълга черна коса,която влачела след себе си.Очите и били кафяви и големи,наподобяващи очите на крава.Имала малка бенка от ляво на устната и белег по рождение намиращ се на корема и наподобяващ череп.Талантът на Работливка бил в това,че никога не се изморявала,можела да работи от сутрин до вечер,седмици наред,стига да е свършила с всичко на време.

Всяка сутрин нашите герои се захващали с обичайните си задължения.Всяка вечер те се прибирали в малката си къщичка,вечеряли и всеки разказвал на останалите по една история за лека нощ.В една от тези вечери,по средата на зимата дошъл ред и на Работливка да разкаже своята история.Джуджетата се наредили до камината,сгушили се едно в друго и заслушали.Работливка заразказвала:

-Дълго време мислих приятели мои,каква история да ви разкажа.Всеки от вас през тези години, разказваше истории за дракони,феи,еднорози и приказни създания.Затова, аз реших да ви разкажа историята на моя живот.Нали знаете,че животът на всеки един от нас може да се побере в една книжка-голяма или малка няма значение,но винаги в тази книжка може да намерите поука-голяма или малка пак няма значение.Та такава е и историята на моя живот, с поука и приключения,с щастие и мъка,със семейство и самота.

Родих се в бедно семейство,многочленно при това.Толкова бедно,че баща ми трябваше да дели шепата ориз ,за цяла седмица на всички нас.Той винаги оставаше гладен.Стараеше се аз и сестрите ми да бъдем нахранени.Майка ми починала,когато съм била на една годинка.Татко казваше,че странна човешка болест я взела от нас.Каза ми,че хората и дали името на речното създание с осем крака.Наричали я рак.Незнаех защо я наричат така.Раците са добри и винаги са били в помощ на моето семейство.Много често са ни носили миди от дълбините на водите,за да не ядем само ориз.Странни са човеците,най-страшните неща кръщават с най-хубавите имена.

Имах осем сестри.Аз бях най голямата.Затова аз трябваше да се грижа за тях.Поне така татко ми казваше.Баща ми беше добро джудже,но се забърка с хората от другата земя.Те го научиха да пие странна миризлива вода,която го караше да спи много,да ни се кара често и да  ни бие.Правеше и други неща,с една от сестрите ми-най-малката.Аз не го разбирах.И до ден днешен не го разбирам.Беше страшно.Чувах я нощем как плаче,но аз самата бях изплашена и не правех нищо.Една сутрин се събудих и татко го нямаше.Отидох до стаята му и видях,че е заспал дълбоко,толкова дълбоко,че не се събуди никога.Горските обитатели ни помогнаха да го погребем и така се започна по големият ад за мен.....

Следва продължение

Тайнственият град на магията

-Еврипид,къде си сложил дневника ми?Беше точно тук на нощното ми шкафче.

-Фройд,мой човек.Не помня знаеш,че съм костенурка,която забравя.

-Еврипид,сто пъти съм ти казвал да не ме наричаш мой човек.Аз не съм човешко същество,аз съм костенурка и то една от най-древните.Заслужавам обръщение,което ще подхожда на интелигентността ми.Знаеш,че съм автор на приказки.Виж хората отново са нетърпеливи да чуят поредната,а ти си забравил къде е дневника ми.Нечувано!Наистина понякога се чудя как така сме братя.Може би аз съм осиновен.Само това е обяснението.

-Фройд,стига си мърморил,мрънкало.И без това дневникът  ти не ти е необходим.За мое нещастие знам наизуст всяка една твоя история.Та нали и аз участвах в нея.Освен това хората обичат мен повече.Аз съм забавен,красив,чаровен,неповторим,а ти си само умен.В този случай се осланям на математиката.

-Чудесно!Като си толкова неповторим,разкажи я ти.Аз излизам,защото в този момент не желая да разговарям с теб,Еврипид.

-Съжалявам приятели за тази сцена.Знаете ги роднините.Колкото и да ги обичаме,понякога ни пилят нервите,а моят брат е от тези любими мои,които направо ми разрязват нервите по няколко пъти с ръждясал трион.Както и да е,днес се пада на мен честта да ви разкажа поредната история.Както може би си спомняте,последният път Фройд ви разказа за майката на Алеса и нейните братя и сестри,които заживяха в Тайнствения град на магията.Затова,за да не се чудите какъв е този град и от къде се е появил ще ви разкажа историята му.

Преди повече от 100 милиарда години,когато нашите древни предци от костенурско потекло обитавали тези земи ,имало едно царство на изгубените души.Наричали го така,защото всеки един от жителите му не бил приет подобаващо в своите земи.За всички останали обитатели на нашата скромна земя,те били различни и затова се налагало да ги изпращат в това царство,където те трябвало да се научат да живеят със собствените си различия.Царството на изгубените души,обитавано предимно от чудаци,се славело като едно злокобно място,с което плашели малките деца.Истината обаче била друга.Всички тези изгнанници,които живеели там,всъщност били обикновени същества с необикновени способности,които плашели всеки един,който се бил докоснал до тях.Главният герой на нашата история се казва Бару.Бару бил роден в знатно семейство приближено на краля в страната,която граничила с този злокобен свят.Още от раждането си Бару имал необикновени способности.Той можел да прочита душите на хората и така разбирал,кой е добър и кой е лош и имал способността да излекува,всяка една лоша душа.Докато пораствал, нашият Бару не осъзнавал мощтта на своя талант.Както всички нормални деца в кралството неговото любимо занимание било да си играе с шутовете Снежко и Смешко,които всъщност,драги читателю,били прародителите на героите ни от първата история.Снежко,бил сериозен и отговорен,неговото чувство за хумор,всъщност се определяло от всички, като интелигентен подход за разговор.Докато неговият най-добър приятел Смешко,бил един от най-забавните човеци на земята и попилявал от смях всеки един жител на града.Всяка сутрин Бару,още със събуждането си отивал да полудува със Смешко.Техните забавления граничели с лудост.Един от номерата им бил- Снежко,докато още спи да нарисуват лицето му с цвят от роза,да скрият гребена на кралицата и да сложат в сутрешното мляко на царя, солена утринна роса.Не можете и да си представите каква суматоха наставала в двореца.Снежко се разхождал цял ден изглеждащ като придворна дама,царицата в главата наподобявала вид на оскубана катерица,ударена от ток,а кралят тичал насам,натам в опити да не си изповръща червата.

Годините минавали,Бару пораствал и станал красив и снажен младеж.Девойките в кралството умирали за неговото внимание.Той от своя страна не ги забелязвал.Сигурно ще си помислите,че имал други предпочитания,но това съвсем не било така.Истината била,че Бару се страхувал от близост,защото знаел,че всеки, до когото се докоснел бил прочитан от него като книга,а това е способност,която може да изплаши и най-смелите мъже.

Сигурно до този момент историята,която ви разказвам ви се струва толкоова дълга,че бихте опрели пистолет до главата си и бихте си пръснали мозъка от скука.Да ви кажа честно, подобна мисъл ми е минавала,когато моя брат ми разказваше приказките си.Но той е скучна костенурка.Докато аз, като една забавна и приятна на външен вид костенурка няма да ви отегчавам с безмислици,а ще премина към съществената част.

В един прекрасен ден,докато Бару се разхождал в градините на двореца,дочул придворните дами да си говорят,че кралят щял да организира бал,чиято цел е да премахне всички чудаци в кралството.На този бал,с помощта на своя доверен магьосник-Фру, щял да ги разобличи и изпрати в изгнание.Изплашил се Бару,защото знаел,че ще бъде един от тях.Затова побързал да отиде при Снежко и заедно да измислят план за неговото спасение.

В този момент Снежко правел обичайната си програма за деня.Упражнявал,стойката си и речта си,за да може да бъде забелязан от краля и да бъде повишен до негов главен заместник в царските дела.

-Снежко,умни приятелю,имаме проблем-връхликайки в стаята,задъхано му казал Бару.

-Какво се е случило Бару?Пак ли скри гребена на кралицата?Колко пъти съм ти казвал да не го правиш.Знаеш,че и без това плаши рано сутрин,а така плаши дори и грозния просек пред позореца й.Човекът за малко,онзи ден да получи инфаркт.

-О,не Снежко.Не е това.По- ужасно е.Кралят довечера ще ме разкрие и ще ме запрати надалеч.

В този момент вратата се отворила и в стаята нахлул Смешко,кикотейки се.

-Здравейте,здравейте.Знаете ли какво ми се случи преди малко?Видях кралицата.В онзи неин вид,който плаши дори и гаргите,беше в кухнята и като видя,че започнах да се смея,тръгна към мен,обаче се препъна на банана,който току що бях изпуснал случайно,опита се да се задържи за масата,не успя и сега прилича на стъпкана торта за рожден ден, без глазура.Това е най-забавният час в живота ми за този ден.А вие,какво сте унили?Хайде усмихнете се.Знаете,че не обичам нацупени физиономии.

Бару го погледна и му разказа тревогата си.

-О,това ли било!?Я стига,Бару.Като те изпрати,голяма работа.Ще дойда с теб.Чувал съм,че там е много забавно и без това в двореца всички са скучни.Не разбират от шеги.Цупят се по цял ден,връткат се като кокони и мислят само как да я ядат.Не знаят как да живеят.Животът не е само храна,за бога.Той е и смях.Много смях.Дотолкова,че да те заболят бъбреците,далакът и малкото пръстче на крака едновременно.

-Ех,скъпи,Смешко незнам какво да правя.Изплашен съм.Като дете винаги ме плашиха с този град.Незнам какво да очаквам?

И тримата се спогледаха и незнаеха какво да си кажат.

Настана вечер.Подготовката за бала беше приключила.Ястията бяха сервирани,Снежко и Смешко,бяха по местата си,готови да забавляват хората,а кралят протриваше доволно ръце.Светлините бяха загасени Веселбата започна.Пееха,танцуваха,разказваха се вицове,пиеше се много гроздов сок и това си оказа влияние.Всички опияниени и развълнувани се качваха по масите и се клатушкаха в ритъма на барабаните.Само кралят беше нащрек.Той даде знак на Фру да започва с ритуала.фру се изправи,каза заклинание и всички в залата замръзнаха.Всъщност,не всички.Нашият приятел Бару,малкото джудже Стружко и красивата жена-воин-Ара, продължаваха да се клатушкат и да пеят.Като видя това,кралят се усмихна злокобно.Не му беше мъчно дори за Бару.И без това му беше писнало през годините да става за посмешище из коридорите на двореца.

-Стража!Отведете ги в тъмницата.Утре ще се разправям с тези чудаци.-каза кралят.

Стражата нахлу в залата и отведе и тримата.Бару не знаеше,какво му се случва.Беше много опиянен от гроздовия сок и дори започна да се обяснява в любов на един от стражите.Само да го бяхте видели.Опитваше се дори да го нацелува.Това определено си беше забавно.Както и да е.Когато бяха заключени в килията,жената-воин попита джуджето Стружко:

-Не ни се размина,Стружко.Какъв е твоят талант,че си тук.

Стружко я погледна и с тъга и рече:

-Нямам талант,просто съм нисък,а това също се счита за чудачност тук.Не приемат хора,които не достигат масата.Аз не съм виновен,че съм роден така.И не преча на никого.Защо ме мразят?Нима и аз не съм човек,като всички тях?-със сълзи на очи каза джуджето.

-Разбира се,че си.Дори си по човек от всики тях взети заедно.Просто Стружко,хората са такива,не приемат другите,които не се вписват в техните представи за нормално.За мен всички са нормални,стига да имаш очи да го видиш.Няма различни.Всички в сърцата си сме еднакви.Еднакво страдаме,еднакво се смеем,еднакво обичаме и никой няма да право да те отритне,само защото си нисък.Гордей се с това.Превърни го в предимство.

-Благодаря ти,Ара!А ти? Каква е твоята чудачност?

-Аз съм едноръка.Ръката,която виждаш е изкуствена.Загубих моята по време на битка.Освен това съм жена,никой в кралството не вярва,че жената може да бъде воин.За да не ме гледат със съжаление,след битката отидох при местния дърводелец и го накарах да ми измайстори една.Най-мразя да ме съжаляват.А хората,Стружко,много обичат да го правят.Сякаш,ние чудаците имаме нужда от съжаление.Не осъзнават,че имаме нужда само от любов и вяра.Това е.Нищо повече или по-малко.

След този разговор жената-воин и джуджето се излегнаха на студения под в килията и заспаха.На сутринта първа се събуди Ара.След нея,сънено отвори очи и джуджето.Само нашия Бару,още спеше.

Ара го подритна малко,Бару се стресна,отвори очи и попита:

-Кои сте вие?Къде съм?Ох,главата ми.Не трябваше да пия толкова гроздов сок.

-Добро утро,Спяща красавице-каза Ара с насмешка в гласа.Добре ли спахте?

-Ти,коя си?-попита Бару.

-Аз съм принцът дошъл да те събуди-продължи да се шегува Ара.

-Ох,никак не е смешно.-нацупи се Бару.Какво се случи?Защо сме тук?

Ара го погледна и му рече:

-Ти си чудак,затова си тук.Е,какъв е твоят талант или недостатък,защото явно не захвърлят само различни- талантливи,а и тези,които имат някакъв недостатък според краля.

-Аз мога да чета душите на хората,да разбера,кой е добър и кой е лош.И да лекувам злото.

-В такъв случай-продължи Ара-Ще трябва да впрегнеш цялата си мощ,за да излекуваш краля.Защото той определено не е от добрите.

-Него не мога да го лекувам.Той има защита от тъмни сили-каза Бару.Мога да лекувам само тези,които носят в душите си и частица добро,а кралят отдавна я е загубил.

-Лошо,много лошо.Аз съм Ара,между другото.

-Аз съм Стружко-джуджето.

-Приятно ми е,аз се казвам Бару.Явно от днес сме приятели.

-Ха,мечтай си.-отговори му Ара.Аз не се сприятелявам толкова лесно.Не вярвам на никого,дори и на чудак.

Бару я погледна изпод вежди и си помисли:-На каква ли се прави,па тая,луда.Ако иска.Аз нямам нужда от нейното приятелство.

За минута настъпи мълчание между тях,което беше прекъснато от стражата.

-Добро утро,излишна измет.Как спахте?Надявам се много зле.А ти, Бару.Искаш ли целувка за добро утро от колегата на смяна-засмя се самодоволно стражата.

Хайде тръгвайте,кралят ви чака.Движи се,дребен,давай по-бързо.Или не можеш,защото краката ти са къси-с подигравателен тон,стражата заблъска Стружко навън.

-Я, го остави намира,грозно,уродливо,пъпчиво прасе-ядосано и нападелно каза Ара.

-И ти ли искаш шут,недъгаво изчадие.Аз съм страж и си имам всички ръце и крака на правилните места.Не съм чудак,като теб.Затова тръгвай,млъкни и покажи покорство.

Ара,мислеше да му отговори,но Бару я хвана и я спря.

-Добро утро,Ваше Величество.Водя ви чудаци за закуска-казвайки това стражат излезе от покоите и не спираше да се смее.

-Я,виж ти.Какво си имаме тук.Късокрак идиот,едноръка жена,която се мисли за воин и най-омразният ми четец на души-Бару.Как сте?Дано да сте добре,защото ви чака път.Отива те там,където принадлежите.В моето кралство,няма място за чудаци.Хайде,махайте се от очите ми,не искам да ви виждам отново.

Стражата нахлу и отведе нашите чудаци към кралската кола.Качи ги насила и даде знак на кочияша да потегля.Пътят беше дълъг,Стружко не спираше да пее тъжни песни в колата,а Бару и Ара стояха замислени.Изведнъж колата спря.Кочияшът се провикна:

-Хайде,чудаци.Пристигнахме.Слизайте.Това е новият ви дом.

Тримата герои на нашата история,слязоха и пред очите им се разкри голяма порта.

Кочияшът пришпори конете и изчезна от погледа им като дим.

-Ей,Бару.Ела насам-познат глас идващ от храстите,повика Бару.

Бару се приближи и пред него изкочиха Смешко и Снежко.Разбрали,че кралят изпраща в изгнание техният приятел,те взеха магична отвара от Фру,станаха невидими и се качиха в кралската кола.

-Приятели.Какво правите тук?Толкова се радвам да ви видя.-каза Бару.

-Бару, с  теб сме,където и да идеш.Това правят приятелите-каза Снежко.

-Точно така.Аз съм с теб,както черния ми дроб има връзка с белия.-започна да се шегува Смешко.

Ара се закашля,за да привлече внимание.

-Извинете,че прекъсвам тази семейна идилия,но мисля,че трябва да влезнем през портата.Вижте,тя се отвори.

И наистина,портата,пред която стояха нашите грои се отвори широко.Те плахо пристъпиха навътре и пред тях се откри изумителна гледка.

Около двеста човека се бяха събрали на площада,пееха,танцуваха,имаше жонглиращи артисти,магични създания,странни мъже и жени,с някакви странни израстъци по лицата,но всички те изглеждаха толкова щастливи и бяха заедно,задружни в своето изгнание.Изведнъж цялата тълпа се спря и започна да пее в един тон,за да поздрави новодошлите.На Бару му направи впечатление,един голям позлатен стол в средата на площада.Там явно стоеше кралят на тайнствения град.

Петимата ни герои се спогледаха и тръгнаха,като хипнотизирани към стола.

-Здравейте,новаци.Съжалявам,че не мога да се изправя.Но загубих краката си по време на лов в гората.Една мечка ме нападна и реши,че те трябва да са нейният обяд.Аз съм чудак,също като вас.От тези чудаци,които нямат вълшебна дарба,но имат вълшебно сърце.

Добре дошли,в нашия скромен свят.Тук ще се чувствате като у дома си.Заповядайте,разгледайте наоколо-каза кралят.

-Благодарим,Ваше Величество-поклони се Смешко.За мен е чест,да бъда управляван от крал като вас.

И така.Снежко,Смешко,Ара,Бару и Стружко,тръгнаха на обиколка.Градът беше пълен със забавления.На една страна имаше малка шатра,където стара магьосница правеше заклинания,предвиждаше бъдещето чрез гледането на морски раковини и правеше отвари за любов и щастие.От другата и страна млад мъж,забавляваше всички,като четеше мислите им и след това ги разказваше на тълпата,събрала се да го слуша.Във всяка една от шатрите се случваше нещо необикновено.В последната редица имаше млада жена,която разказваше истории и всички те включваха по един чудак.Жената винаги завършваше историите си със следните думи:

-Приятели,всеки един от нас е чудак.Някои са чудаци с поведението си,други с вида си,трети с талантите си,но ни обединява едно.Всички ние,сме създадени по един и същи начин.Сърцата ни бият в един ритъм,душите ни страдат по един начин,обичаме и се смеем,затова никога не позволявайте да ви съдят и да ви казват какви сте.Вие сте идеални,защото сте самите вие.Както и на „нормалните”,така и нашата кръв е червена,не е синя,не е зелена,а има цвят на тъмночервена роза.Точно тази кръв ви подсказва,че всички дишаме един въздух и това,че сме отритнати не означава,че не струваме,означава,че тези,които са ни отритнали-не струват.

Всички наши герои се вслушаха в думите на жената.Откриха частица от собствените си помисли.Точно в този град бяха събрани всички,които нямаха място другаде.Това беше градът на чудаците,тайнственият град на магията,където всичко беше възможно,защото хората го правеха с вяра и любов.

Какво се случва по нататък с нашите герои в Тайнствения град на магията ще ви разкажа в следваща ни история.Просто ми се доспа,а аз обичам съня.Мисля,че съм влюбен в Сънчо и тази любов ще е вечна.До тогава докато ме чакате не забравяйте-Всички ние сме чудаци и точно затова светът е толкова красив.

Лека нощ чудаци,мои,До нови срещи и истории.Дано сънувате цветя.

Вечно ваша костенурка-Еврипид!

Алеса-началото

-Добро утро Еврипид.Погледни навън, грее слънце.Ставай сънливко.Чака ни нова история.

-Фройд,мой човек.Не ме мъчи.Още пет минути,само пет.

-Добре!Но всяка сутрин искаш пет минути,а спиш още 50 минути.Явно отново аз ще разказвам.

Ето хората са вече нетърпеливи.Виждаш ли ги как са се зачели и чакат да разберат какво ще им разкажа този път.Незнам от къде да започна, може би най-удачно е от начало.Макар че аз съм непредвидлива костенурка и последният път ви разказах средата на нашата история,в която моята принцеса спаси принц,дари живот и загуби своя.Затова сега реших да започна отначало и да ви кажа коя е Алеса.Ехх,моята Алеса.Моето прекрасно дете.

В малко селце,скрито от вълшебната гора, живееше бедно семейство с четири деца.Бащата беше секач на дървета.В нашия свят това е една от най-мразените дейности,защото всички горски обитатели,вярват,че дърветата са наши спасители,наши закрилници и наши братя.Затова всеки,който ги погубва,погубва и всеки един от нас.Никой не знаеше името на злосторника,но знаехме името на жена му.Тя се казваше Ая.

Ая беше добра,мила и грижовна.За разлика от деспотичния си мъж,тя се прекланяше пред величеството на гората и нейните обитатели.Въпреки че не беше съгласна с мъжа си и  не искаше той да сече дървета,за да печели пари,тя се страхуваше от него и затова никога не му противоречеше.

Ая имаше дълги руси коси,стигащи почти до земята,кожата и беше бяла като сняг и нежна като коприна.Очите й имаха морско- син цвят,а устните и наподобяваха цвят на тъмночервена роза.Всяка сутрин Ая ставаше в ранни зори,(не като моя брат,който спи до обяд) и се захващаше с домакинската работа.Переше дрехите в реката,чистеше къщата и приготвяше закуска за четирите си деца-Габриел,Лина,Марко и Лая.Мъжът и ставаше след нея и очакваше нетърпеливо да му се сервира закуската.

-Ая!Хайде по-бързо.Няма да те чакам цял ден,за да ме нахраниш.Колко пъти трябва да ти казвам,че закуската ми трябва да е готова преди да се събудя.Мързелива жено,размърдай се-каза с видимо сърдито изражение на лицето злият мъж,на прекрасната Ая.

-Съжалявам,съпруже.Забавих се,защото сутринта ми прилоша и си полегнах за пет минути.

-Полегнала си била!Ще ти е лошо.На мързеливците винаги им става зле,когато трябва да вършат нещо.Не ми се обяснявай,а дай да ям-тропна с юмрук по масата мъжът й.

Ая се изплаши.Знаеше,че след този юмрук по масата,следваше и юмрук по нея самата,затова побърза да сервира закуската.

Злият мъж се нахвърли лакомо върху супата от гъби,която Ая беше приготвила.

-Какво е това жено?-попита вбесено мъжът.

-Супа,съпруже.Знаеш,че нямаме пари за нищо, затова набрах гъби от гората и направих гъбена супа.

-Аз такива боклуци не ям-разкрещя се мъжът и замери Ая с купата.

Горката жена се разплака,но не каза нищо.Само се молеше да не й посегне,както често се случваше.

-Отивам да сека дърва.И като се върна вечерта ако няма на масата печен заек му мисли.Ще ти съдера кожата от бой и ще продам децата,те и без това за нищо не стават.Мързеливци като майка си.

Когато мъжът излезе и се загуби от погледа й,Ая се разплака още по силно.Толкова се страхуваше от него.Страхуваше се,че ще я набие и ще посегне на децата.Тя беше добра жена,но страхлива и несигурна.Като малка я бяха продали на този жесток мъж,защото семейството й беше бедно и за да имат какво да я ядат братята и сестрите й,тя трябваше да се жертва и да му стане невяста.Затова сега,когато я заплаши,че ще продаде децата,Ая не спираше да плаче и да се моли.

-Мамо,мила майчице.Какво ти е?Защо плачеш-попита Габриел.

-Сине,дете мое,не плача.Нещо ми влезна в окото и затова са ми насълзени очите.

-Не лъжи,майчице.Знам,че татко ти се скара.Чух всичко.Чух,че пак иска да те бие,а нас да продаде.Не плачи,мамо.Аз догодина ставам на осем и ще съм вече мъж.Ще надвия татко,ще го набия и всички ще избягаме от него.

Ая се изправи,душата и се изпълни с болка.Прегърна Габриел и му рече:

-Не миличък.Няма да се наложи.Още сега ще бягаме.Далеч  от баща ти.

Както рече това на Габриел,Ая събра дрешките на децата в един вързоп,събра ги и четиримата и им каза:

-Любими мои,ще бягаме.Сега се реших.Смелост ми дойде.Не искам баща ви да ви продаде, а на мен да посегне.Да бягаме.Все някъде ще се скрием.

-Не, мамо.Аз няма да бягам.Татко е справедлив.Като му готвиш супи,вместо заек,ще те бие.Слушай го.Той е мъж.Ти си жена.Жената е по долу от мъжа-каза Марко.

-Сине.Недей, сине мой.Тръгни с нас.Баща ти е лош човек.Не искам да станеш като него.

-Казах,че няма да бягам.Най-голям съм и татко мен най ме обича.Бягайте.Ама няма къде да се скриете.Всичко ще кажа на тати.Ще ви намерим и тогава му мислете.

Сви се сърцето на Ая.Знаеше,че Марко беше любимец на мъжа й и той го учеше на жестокост още от раждането си.Научи го да сече дървета,да ловува животни в гората и да вярва,че жената трябва да прекланя глава пред мъжа.Погледна Марко с насълзени очи и каза:

-Да тръгваме деца.Сбогом,сине.Сбогом.

-Няма да стигнете далеч,помнете ми думата.С татко ще ви намерим и тогава му мислете-провикна се по тях Марко.

Ая,Лина,Габриел и Лая тичаха през гората,без да поглеждат назад.Тичаха чак до мръкване.

Настана нощ.Изви се буря.Нашите бегълци се огледаха за място,където да се скрият.Габриел видя дупка в скалите и четиримата се насочиха натам.Оказа се пещера.Там щяха да прекарат нощта.

По същото това време се прибра злият мъж.Още от вратата се провикна:

-Ая,не усещам заек да си готвила. Ела ми сега.Ще ти съдера кожата,ще ти извия ръцете,мързелива жено.

-Татко,татенце.Те избягаха.Непослушната ми майка и глупавите ми сестри и брат.Само аз останах татко.

-Избягали значи-очите на мъжа придобиха дяволски пламък.Ще бягат от мен.Ще ги науча аз.Само да ги намеря.Марко,сине.Утре отиваме на лов.Ще намерим глупавата ти майка и ще я науча да уважава мъжа си.Помни ми думата.

Зловещата усмивка на мъжа се сля с огъня в камината и за секунда човешкото око можеше да съзре самият дявол.

Настана утро.Нека да оставим Марко и баща му за малко и да проследим какво се случва с бегълците.

Ая се събуди от вик в гората.Изплаши се,че това е мъжът й.Габриел,който беше голям любопитко,излезна от пещерата и когато се върна не беше сам.Водеше за ръката стара жена.

-Мамо,мамо.Виж, това е пазителката на гората.Тя е тук,за да ни помогне.

-Здравей,мила ми Ая.Помня те още от дете.Помня колко тъжна беше,когато те продадоха на този тиранин мъжът ти и сега съм тук,за да ти помогна.Преди да тръгнем към моя дом,искам да ти кажа нещо.Ая,прекрасно дете.Ти чакаш момиче.То ще има необикновенна мисия на тази земя и затова съм тук.Ще ти помогна, ако след като родиш това дете го оставиш в гората,близо до вълшебното дърво.Не се страхувай Ая.Дъщеря ти ще бъде добре.Това е съдбата й.

Ая не знаеше как да постъпи.Трябваше да се откаже от нероденото си дете,за да спаси останалите.Погледна Габриел,Лина и Лая и се реши.Пазителката на гората не би я излъгала и ако това щеше да спаси всички тях,то тя с болка на сърцето каза,че ще направи всичко,което старицата й нареди.

Изведнъж се вдигна пушек в пещерата и още преди да се опомнят нашите бегълци се намираха на съвсем различно място-Тайнствения град на магията,където щяха да бъдат в безопасност.

По същото това време Марко и злият мъж обходиха цялата гора,претърсиха всяка пещера,всяка пукнатина и всяка изоставена колиба в околността,но както сами се досещате не намериха нито Ая,нито останалите деца.

От злоба и ненавист злият мъж започна да сее клетви,да пръхти и да се ядосва.Нищо не можеше да направи.Ая,беше спасена завинаги от неговата злокобна натура.

Минаха няколко месеца.Ая и децата се чувстваха повече от щастливи в Тайнствения град на магията,където живееха всички знайни и незнайни магични същества на човечеството-етнорози,каприкорни,феи,самодиви и вълшебни джуджета,бяха само част от обитателите му.Дойде време Ая да роди.На бял свят се появи дъщеря й.Нарече я Алеса.Феите кръстници орисаха малкото момиченце.Ая го погледна и се разплака.Не искаше да се отказва от него,но знаеше,че така повелява съдбата й.Появи се пазителката на гората.Бебето беше покрито с пушек и заедно с Ая,се озоваха пред вълшебното дърво.Преди да остави дъщеря си там,Ая се наведе над  детето и прошепна в ухото й думи,които знаеше от нейната майка:”Любовта не е идеална,тя е просто любов.”След,което продължи:

-Някой ден мила моя дъще,ще разбереш значението на думите ми.Сега си още малка.Сбогом,мило мое момиченце,дано те видя пак някой ден.

Пушекът се появи отново,за да отведе Ая обратно.И така скъпи,читателю аз и брат ми имахме честта да намерим малката ми Алеса.Останалото вече го знаете.

До нови срещи и истории.Спи мое братче Еврипид,дано сънуваш цветя.

Принцесата,която спаси принца

В далечно царство накрай света,забравено от всички останали народи населяващи земята,живеели човечета,различаващи се по тегло,ръст,цвят на кожата и дори език.Обединявала ги и ги управлявала една кралица,един крал,два шута и две костенурки.Сигурно се питате какво общо имат двете костенурки?Всъщност те са тези,които ви разказват тази история.
Приятно ми е драги читателю,аз съм костенурката Фройд,а брат ми се казва Еврипид.Ние сме потомци на древните костенурки обитаващи земята,още преди да ги има динозаврите и преди светът на магията да се скрие от човека.
-Еврипид,остави листото,докарай си костенурската черупчеста гърбина и ела да разкажеш на хората как започна всичко.
-Ама Фройд,мой човек,секунда да преглътна,знаеш,че не мога да разказвам на гладен стомах.Мисълта ми се губи и в тези случаи мисля само за храна.
-Офф,добре отново ще трябва да свършва всичко сам,защото някой е прекалено зает с търбуха си.
Нека не ви отегчавам повече със семейните ни драми.Докъде бях стигнал!?А да,началото на приказката.
Та както казвах,кралството се управлявало от една кралица,един крал,два шута и наши милости.Кралят и кралицата дълго време не можели да си имат дете,затова се решили  на осиновяване.Дилемата била момиченце или момченце.Разбира се кралят настоявал да си вземат момче,което да наследи трона.Кралицата не била съгласна,защото отдавна мечтаела за момиче,което да бъде умно,добре възпитано и образовано като нея самата.След дълги спорове започващи рано сутрин и завършващи късно вечер,най-накрая кралицата убедила кралят да осиновят момиче,което щели да възпитават да се държи като истинска принцеса,но и същевременно да може да стреля с лък,да ходи на лов,да се сражава наравно с войниците и да бъде всичко,което се изисква от бъдещият наследник на трона.

Рано сутринта на следващият ден кралицата-която ще наречем  Латоя- и крал Андоний се отправили към резиденцията в кралството,в която се надявали да открият бъдещето си дете.Пътят бил дълъг,осеян с много тръни и камъни(всичко това по вина на краля,който въпреки доброто си сърце и справедливост,все се оплаквал,че не му достигат пари за подобряване на пътищата в кралството).Както и да е не е необходимо да ви занимавам с проблемите на жителите,все пак искате да разберете какво се случва по нататък.

-Еврипид.Братленце,мое ненагледно,едно на света, искаш ли ти да разкажеш,защото си основният виновник за тази история?

-(мляс,мляс,мляс) –Добре.Ще продължа Фройд,но не защото го искам,а защото знам,че ако не го направя,ще има да ме тормозиш цяла нощ за това,че никога не върша нищо.

Та както казваше брат ми,кралицата и кралят тръгнали на път,за да си намерят дете.Само как прозвуча,така го описах все едно са тръгнали на пазар за краставици,но аз не съм като брат ми-добър в думите и приказките,той е умният в семейството.Охх,пак се отплеснах.И така,както пътували кралят  и кралицата, на пътя на бляскавата им карета,обсипана с малки подводни камъчета,раковини и поръсена с прах от феи-кръстници,се изпречила една костенурка.Изпречила меко казано,защото, ако кочияшът не я бил видял в последната минута щяла да стане на супа топчета.Тази красива,елегантна,несравнима по вид костенурка бях аз.Бях тръгнал да търся човешка храна,защото на Алеса,не и се понранваха листата,които и давах понякога.Питате се коя е Алеса?

Добре,ето какво се случи седмица, преди за малко да бъда прегазен от кралска карета.

Бях тръгнал на среща с Перка.Най-желаната от всички костенурки в околността.Минах покрай обичайния път-блатото на смъртта,-както го нарича моят  брат лишен от чувство за хумор.И дочух някакъв странен звук,като че някой плачеше.Заозъртах се и забелязах в един храст на близо,че нещо мърда.Първоначално се изплаших.Викам си,това ще да е злият дракон-Марвъл,пак е дошъл да тормози гората,но като се приближих повече-все пак съм смела костенурка-се натъкнах на приказно създание-бебе,човешко бебе.Погледна ме с неговите сини очи и сякаш в този момент,осъзнах,че това ще са очите,които искам да виждам през последните 200 оставащи години от живота ми.

Увих го в големите листа от любимото ми вълшебно дърво и го занесох в къщи.Брат ми ,Фройд се изплаши първоначално,защото си беше помислил,че съм го откраднал,но след като детето направи магия и на него само с поглед,той реши,че трябва да остане и така се сдобихме с дъщеря.Нарекохме я Алеса,което на костенурски означава-Вълшебни сини очи и заживяхме щастливо за цяла седмица.

Нека да ви разкажа,какво се случи след като за малко да не бъда убит от кралската карета.Кралицата скочи и като една истинска дама ми помогна да се изправя,докато кралят само крещеше,че са закъснявали и трябвало да побързат,защото времето за посещения било ограничено.

-Съжалявам,добре ли сте,наранихте ли се?-попита ме кралица Латоя.

-Ваше Величество,благодаря ви за загрижеността,добре съм,малко изплашен и мисля,че имам сътресение на мозъка,но защо да занимавам височайша особа като вас, с дребни проблеми,като моите.

-Много съжалявам,мога ли да направя нещо за вас.-попита Латоя

В този момент една лампичка ми светна и се възползвах от ситуацията.

-Да,кралице.Всъщност можете.Имам дъщеря,тя е човек и бях тръгнал да търся подходяща храна за нея,защото листа не яде,знаете ги днешните деца са много капризни.Бихте ли ми помогнали да закупя бебешко мляко от близката вълшебна кравеферма.

-Отглеждате човешко дете.Но как?

Тогава разказах на кралицата,историята,която вече знаете.

Дори я заведох у дома.Брат ми като ни видя такъв скандал ми вдигна после,но това е друга история,с която ще ви занимая друг ден.

Кралица Латоя не можеше да откъсне очи от Алеса.

-Толкова е мъничка и невинна и тези очи.Ех,точно за такава дъщеря мечтаех.Искате ли да живеете с нас в двореца и да отгледаме заедно тази малка прелест-попита кралица Латоя.Кралят от своя страна за малко да получи инфаркт.Дръпна кралицата на страна и рече:

Латоя,любов моя,та това са костенурки,аз съм крал,не искам да тръгне слух,че дъщеря ми е костенурка,нито да живея в двореца с тези създания.

Кралицата го погледна с онзи нейният поглед,който беше по достатъчен и от всяка дума на света.И така станахме кралски костенурки.И тъй като съм прекалено изморен,за да разказвам още, ще взема да си полегна,читателю.Все пак добрият разказвач се познава по това,че държи публиката си в напрежение и дава малко по малко от историята си,за да ги накара да искат още.

(прозяване,протягане).Лека нощ за сега,а утре сутрин ще продължа до там,докъдето бях стигнал.Или както се казва на костенурски език-Имано не нано,-което ще рече:Изморен човек,трябва да спи,а бодрият да разказва!

Ф.-Докато брат ми спи за 600 път днес,то се е видяло,че аз трябва да доразкажа приказката.

Когато пристигнахме в двореца на краля,аз бях впечатлен от неговото изящество.Обсипан с диаманти,целият от злато,дворецът можеше да се забележи от километри.Дори се носеше легенда,че го виждат и извън пределите на нашето кралство.Придворните дами,любезно ни въведоха в покоите и за да не ни бъде скучно,ни изпратиха най-доверените хора на краля в царството-двата шута Смешко и Снежко.Бяха луди глави,които не спираха да плямпат пълни глупости,които моята интелигентна глава не разбираше,но пък за сметка на това съсипваха от смях брат ми.Годините минаваха,ние живеехме в мир,любов и разбирателство,а прекрасната ни Алеса,порастна и стана приказна красавица.Дългите и руси коси,стигаха до земята,устните и бяха с цвят на узряла ягода,големите и сини очи заслепяваха всеки,който се осмели да ги погледне,а за добротата на душата и се носеха легенди.През тези години Алеса беше и дама, и воин,и дъщеря,и любимка на всички в кралството.Тя беше нашата пътеводна светлина,докато един ден не се случи нещастие.Тя се влюби.

Дълги години се бях опитвал да и попреча,защото аз самият бях сигурен,че ако нашата малка принцеса започне да обича със сърце и душа,то неминуемо това ще бъде краят на живота и.

Беше прекрасен зимен ден по средата на ноември.Всичко в кралството бе притихнало,нямахме войни от толкова много години и бяхме подписали окончателен мир с всички останали кралства.Алеса,както винаги в това време на годината обичаше да се пързаля навън в снега и да играе на прескочи жаба с някои горски обитатели.Тя не предполагаше,че този ден ще бъде началото на края за нейната невинност и щастие.

Кралят очакваше гости.Съседното кралство изпращаше принц Амару,за да поговори с краля за бъдещите договори между двете кралства.Щеше да се проведе прием по случай това и всички тичаха насам,натам,носеха блюда,украсяваха двореца,танцуваха и изглеждаха щастливи.Алеса започна да се приготвя за събитиетo,защото знаеше,че кралят-нейният баща я иска красива и елегантна.Облече бялата рокля специално ушита от феята й за този ден.Беше толкова красива.Изведнъж в двореца настана по- голяма суматоха, това беше знак,че принцът е пристигнал.

Принц Амару,въпреки своите чудесни качества на пълководец,не беше толкова добър човек.Някои хора казваха,че е егоист и възхвалява само себе си.През ръцете му бяха минали много жени и той никога не се беше влюбвал,защото всяка една от тях беше като вкусен кроасан за него,който след като изяждаше, беше готов да опита следващият,само защото имаше различен пълнеж.Всички седнахме на отрупаната трапеза.Влезна прекрасната ни Алеса и залата засия.Видях изражението  на принца.И се изплаших.Знаех,че този поглед крещи:Тя ще бъде моя на всяка цена.Цяла вечер принцът я ухажваше,говореше й красиви думи,а това беше достатъчно.Знаех,че тя вече е в неговия плен.

Когато принцът си тръгна,Алеса не спираше да говори за него.Попитах я:

Ф.-Прекрасна моя,какво видя в този нарцистичен надувко?

А.-Видях нещо,което никой друг не вижда.Знам Фройд,ти мислиш,че той е егоист и не знае какво е любов,но аз знам,че не знае това,защото никой не му е показвал,какво означава.

Ф.-Скъпо,дете.Нима ти знаеш?Не мисля,че все още си наясно какво означава да обичаш.

А.-Ооо, мила ми костенурко.Знам.Да обичаш,означава да дадеш душата си и да не си я пожелаеш обратно.Да обичаш,означава да си жив и всяка частица от тялото ти да трепти и да се радва.Да обичаш,значи да заспиваш и да сънуваш лебеди,да сънуваш цветя,а в душата ти да е едно такова спокойно.

Ф.-Добре,скъпо дете,но внимавай,защото понякога,когато обичаме,не сънуваме цветя,а сънуваме тръни,даваме душата си и после съжаляваме,защото искаме да си я върнем обратно,но не можем.

След този разговор с малката ми Алеса.Аз знаех,че съм я загубил.Тя вече беше негова и искаше да сънува цветя.

Седмиците отлитаха,настана пролет.Алеса и принцът се виждаха всеки ден.Аз винаги бях там до нея,за да я пазя.Дори си спомням един разговор между тях двамата.Алеса се беше облегнала на рамото му и слушаше историите,в които той винаги беше най-добрият,най-силният и всичко най-най.

Изведнъж малката ми Алеса го погледна и от нищото го попита:

.-Амару,любими,ти знаеш ли какво е истинска любов?-Амару я погледна,усмихна се и изненадващо за мен й каза:

-Да.Знам какво е истинска любов.Тя е тази,която те променя,прави те по-добър човек и вече не си само ти има и едно Ние.А това Ние е толкова хубаво,никога не съм предполагал,че ще е толкова хубаво.Истинската любов, живот мой,носи едно име-твоето.

След тези думи,никога не бях виждал моята Алеса по щастлива.Веднъж тя ми беше казала:

-Фройд,знам,че ще ти прозвучи глупаво,но аз искам да спася Амару.Да спася душата му,да го накарам да обича и да види коло хубаво е това.

Тогава се засмях,защото не вярвах,че принц Амару-женкарят на всички кралства може да се промени.Но.Винаги има едно-но.Той го направи.Влюби се.Влюби се в моята малка Алеса.За едно се оказах обаче прав.Тази любов наистина я уби.

Дойде зима.Навън беше толкова красиво.Моята принцеса беше вече кралица.Тя се ожени за Амару и си имаха прекрасно момче.Нарекоха го-Дарко.Моята Алеса беше толкова щастлива.В един ден обаче докато бродираше й прилоша.Строполи се на земята.Изплаших се.Дойде лекарят,прегледа я и, и каза,че няма нищо,че е здрава.Но аз знаех,че нещо я мъчи.Легнах до нея на леглото и без да я питам,тя започна да ми разказва:

-Беше прав, Фройд.Спомняш ли,когато ми каза,че понякога не сънуваме цветя,а сънуваме тръни.Видях го Фройд.Видях го как докосваше новата придворна дама.Как я гледаше.И тогава,моя обична костенурко.Видях и тръните.Те се забиха в душата ми и наистина болят.Толкова много болят.

Бях ядосан.Бях готов да убия това нищожество,дори да ми костваше главата.Дори да ми костваше,да ме направят на супа топчета.Но не го направих.

Дойде пролетта.Всичко се промени.Дърветата показваха цвят.Птиците започваха да пеят,а моята Алеса изпадаше в тъма всеки ден.Докато не се разболя.Повикахме кралският лекар,който я прегледа и каза,че  й нямало нищо.Но аз знаех.Тя беше болна от болка.А това е болест,която не се лекува.

В една прекрасна сутрин отидох да я събудя .Но тя не се събуди.Изпаднах в паника.Разкрещях се,всички се затичаха.Лекарят дойде.Амару също беше там,само моята Алеса не отваряше очи.Вече я нямаше.Отиде си с болка от любов.

На следващия ден,докато разчиствахме стаята й намерих дневника й.Повиках Амару.В очите му,видях същата болка,която виждах в нейните преди да си отиде.Подадох му дневника й без да кажа нищо.Той го взе,зачете се и плака.Плака,така,както може да плаче,мъж,който е изгубил най-ценното,което е имал в живота си.Дневникът изпадна от ръцете му  и той падна заедно с него.Единственото,което ми каза беше:

-Фройд,прочети ми последното,защото аз нямам сили да го направя.

Взех дневника й.Отворих на последната страница и там открих душата й.Пишеше:

-Мило,Дневниче.Днес съм толкова щастлива.Мисля,че най-накрая спасих моя принц.Когато се разхождахме из гората.Той ми разказа история за любовта.Каза ми,че аз съм неговата спасителка,че никога не е обичал и никога няма да обича така,както обича мен.Фройд не беше прав.Любовта не убива,не сънуваме тръни.Поне аз не ги сънувам.Сънувам него.И е толкова хубаво.Сънувам го целият от злато,аз цялата от диаманти,като две съкровища,които са едно до друго и нямат нужда някой да ги открие.Толкова го обичам.Той не знае колко много.И е толкова мил.Толкова нежен.Толкова..Той.Никога не съм мислела,че ще изпитам,такава любов.Любов,която те кара да летиш и да ходиш по земята едновременно,любов,която е изписана по въздуха и кара вятъра да трепти в ритъма на сърцето ти.Изпитвам я.И знам,че ще трае вечно,защото го спасих.Той ме обича.Винаги ще ме обича и аз винаги ще бъда само негова.Любовта не е идеална,тя е просто любов.А аз и той сме просто-Ние.

Затворих страниците и това беше.И днес,докато брат ми спи и ти читателю очакваше да чуеш историята на една смела принцеса участваща във война,аз ти разказах историята на един ангел,който вярваше,че може да промени любовта и да я направи такава,каквато я виждаше в сънищата си.Спирам да разказвам,защото както каза моята Алеса,аз не бях прав.Не сънуваме тръни,когато обичаме,а сънуваме цветя.Тя спаси Амару,защото след нея той се промени.Започна да живее,да вижда всичко,което тя му показваше докато беше негова.И така малката ми принцеса спаси принца,защото- Любовта не е идеална,тя е просто любов.

Спи мое братче Еврипид,сънувай цветя.....